Слепоочията на Дом пулсираха неистово. И без това вече се презираше достатъчно.
— Знам, че няма да ми повярваш, но аз имам съвест.
Филип се разсмя.
— Може би трябваше да се вслушаш в нея още преди години… или поне по време на празненството по случай годежа ти с Фелисити.
Дом мрачно си пое дъх. Бученето в главата му се засили.
— Туше.
И двамата внимаваха да не говорят за онази нощ — нощта, в която го бяха открили с Ан Стюарт при твърде компрометиращи обстоятелства.
— Естествено, твоята съвест или липсата на такава е без значение за мен. Ти ще продължиш да вършиш каквото ти скимне, както си правил винаги. Все пак се надявам, че един ден, когато умра, ще започнеш да се държиш по-прилично, както подобава на положението ти.
— Не знаех, че си загрижен за моето поведение — разкаяно каза Дом.
— Не съм — отвърна Филип. — Само че ти си мой наследник и всичко, което вършиш, рефлектира върху мен.
Дом замълча. Какво беше очаквал за сватбения си ден? Сърдечна прегръдка? Някакъв знак за бащинска привързаност… или дори обич?
— Не е ли малко късно за бащински съвети, татко? — Тонът на Филип бе натежал от ирония.
— Без съмнение.
* * *Облечените в черно хора в гробището отново изплуваха пред погледа му и това го откъсна от миналото. Дом се опита да овладее треперенето си. При последната им среща баща му бе говорил за собствената си смърт. Каква ирония!
Дом пропъди спомена за този отдавнашен кратък разговор. Не можеше обаче да се освободи от чувството за вина, което стягаше сърцето му все по-силно. Сякаш досегашното угризение — а и съжаление — не му бяха достатъчни.
Той пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. Погледът му обходи познатата панорама наоколо. Беше топъл и слънчев летен ден. Небето бе яркосиньо, тревата — тучно зелена, навсякъде цъфтяха цветя. Сред меко заоблените хълмове в далечината се забелязваха неясните розово-бели очертания на Уейвърли Хол. Само на няколко километра зад него беше брегът на Ламанша. А на север хълмовете бяха много по-стръмни, опасани с огради и каменни стени, изпъстрени със стада пасящи крави и овце.