Бяха баща и син. Но между тях никога не бе съществувала никаква връзка.

Само че днес на Дом не му беше безразлично.

Той потърка с ръка леко наболата си брада. Беше му зле и имаше чувството, че ще повърне. Слава Богу, от снощи не бе хапвал нищо. Как бе възможно това да се случи? Как бе възможно Филип да умре? Та той беше само на петдесет години. Беше здрав и силен. Никога не се бе разболявал сериозно, макар че толкова често пътуваше из места, където върлуваха епидемии — като Бомбай, например.

Дом с усилие раздвижи краката си, отиде до самия край на могилата и впери поглед надолу към тълпата.

Беше загубил всички шансове да опознае собствения си баща.

Нямаше нужда да се рови из паметта си, за да си спомни последната среща с Филип. Беше в деня на сватбата му — ден, за който Дом решително избягваше да мисли. Но днес бе изключение.

Стоеше с баща си и дядо си на стъпалата на малката провинциална църква на село Дълтън и поздравяваше гостите, които наброяваха едва две дузини и бяха все роднини. Да, но далечни роднини, изпълнени със завист към него заради богатството и положението му — неща, които те не притежаваха. Навсякъде го посрещаха коси погледи и шушукания. Той вече беше решил да се преструва, че всичко е наред. Че не го е грижа за скандала, който бе причинил, и то точно тук, в сърцето на земите на Ръдърфорд, насред собствения си дом.

— Може би е по-добре да се усмихнеш, Доминик — промърмори под носа си Филип, когато започнаха да посрещат гостите.

— За какво трябва да се усмихвам?

— Ти сам създаде тези обстоятелства — спокойно каза Филип, пренебрегвайки неприкритото обвинение в тона на сина си. — Може би е добре да възпиташ у себе си малко съвест, Доминик.