От къщата дотича един прислужник и пое юздите на кобилата.

Ан скочи от каретата, без да обръща внимание на слисаните погледи на хората, които се изкачваха по стъпалата, и изтича покрай тях, повдигната високо полите си, изпод които се показваха белите й чорапи и черните кожени обувки. В огромното фоайе я посрещна икономът.

— Бенет! — извика Ан, когато влетя вътре. — Лион е тук. Не го пускай в къщата!

Бенет пребледня като призрак.

— Ъ-ъ, не ви разбрах, милейди.

Бузите на Ан пламтяха от ярост.

— Не пускай Лион в къщата — повтори тя бавно, натъртвайки на всяка дума, на всяка сричка. — Кракът на новия маркиз не бива да пристъпва прага й. Забранено му е да влиза тук. Сега разбра ли?

Икономът кимна, ококорил очи. По челото му бяха избили капчици пот.

А Ан тръгна бързо по коридора, стиснала ръце в юмруци. Най-добре Дом въобще да не се опитва да припари тук, мрачно мислеше тя. Не е добре дошъл в този дом. Дори сега. Най-малко сега.

Не и след всичко, което бе сторил.

Изобщо не я беше грижа, че е неин съпруг.

2

Уейвърли Хол се издигаше пред него — величествена тухлена къща, разположена сред величествен пейзаж. Клонести брястове хвърляха сенките си върху дългата алея, водеща към входа. От двете страни, докъдето поглед стига, се простираха великолепно поддържани ливади. В далечината на изток имаше парк, прорязан от чудесни пътеки за езда; на запад бяха плодородните ниви, засети с ечемик и жито, както и заоблените зелени хълмове, по които пасяха крави и овце.

Самата къща бе обградена от пищни, разцъфнали градини. Но докато каляската му се носеше по чакълестата алея, Дом не виждаше красотата на своя дом и не чувстваше никакъв трепет, никаква радост.

Не пазеше дори спомени от детството си в тази къща. Но спомените можеха да бъдат забравени. Можеше да създаде нови спомени. Сега Уейвърли Хол беше негов. Всичко се бе променило.