Заради внезапната смърт на Филип.

Дом се насили да прокуди мисълта за Филип. Имаше да посреща гости и не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред тях. Слизайки от каляската, той забеляза, че пред къщата е пълно с карета, файтони и малки селски двуколки, с облечени в ливреи кочияши и лакеи. На прага Дом се спря и пое дълбоко дъх.

В отговор на почукването му икономът открехна едва-едва вратата.

— Милорд.

Дом остана изненадан, защото посрещането на гостите бе работа на портиера. Но той познаваше иконома на Уейвърли откак се помнеше, затова го поздрави с лека усмивка.

— Здравей, Бенет.

Бенет обаче не се усмихна. Нито пък отвори вратата по-широко. Зад него се виждаха просторното, високо фоайе с изящна дървена ламперия и покритият с шахматни плочи коридор, който започваше в дъното му и обикаляше цялата къща. До слуха на Дом достигна приглушеният шепот на множеството гости, събрани вътре. Питаше се дали някой наистина скърби за смъртта на маркиза. Имал ли бе Филип истински приятели? Не мисля, каза си той и това внезапно го натъжи.

Филип беше самотник, осъзна с болка Дом. Дали и той самият нямаше да умре един ден толкова злочесто? Без никакви приятели, без никой да си спомня и да скърби за него.

Бенет все още не беше отворил вратата.

— Бенет? — нетърпеливо каза Дом.

— Сър, аз… — заекна Бенет. Изглеждаше объркан, въпреки че бе внушителен човек и наближаваше шестдесетте.

— Що за посрещане е това?

— Сър, радвам се да ви видя, наистина се радвам — припряно каза икономът. — Позволете ми да ви изкажа своите съболезнования за смъртта на баща ви. Това е ужасно, милорд, ужасно! — Очите му се напълниха със сълзи, но той продължаваше да държи вратата съвсем леко открехната. Нещо повече, изглежда се опитваше да препречи входа с тялото си.