— Нима? Аз пък смятам, че си.

Ан трепна.

— Не зная какво имате предвид, Кларис.

— Имам предвид, че Филип е мъртъв, Ръдърфорд си е загубил ума, аз съм само една вдовица, а ти имаш тази къща, солидна издръжка… и съпруг, който няма да ти създава никакви грижи. Колко умно от твоя страна, Ан. Умно, хитро и подло!

Думите й слисаха Ан.

— Нима намеквате, че аз имам пръст във всичко това, Кларис?

— Ти си планирала всичко това! През цялото време — от мига, в който съблазни сина ми и се омъжи за него, до този момент, когато си не просто маркиза Уейвърли, но и единствена законна господарка на тази къща.

— Не. — Ан поклати ужасено глава. — Това са чудовищни обвинения. Вие грешите. Не съм подготвила нищо. И няма нищо лошо в това, че херцогът оставя къщата на мен.

— Отричаш ли, че успя да спечелиш обичта на херцога със своите преструвки и умилквания? Че ти си го накарала да направи този позорен завет?

— Ние сме приятели!

— Приятели! — изсумтя яростно Кларис. По бузите й се стичаха сълзи. — Ти знаеше съвсем точно какво трябва да правиш и го правеше чудесно! Преструваше се на негов син! Превърна се в негов син! Яздеше с него сутрин, обсъждаше с него лондонските вестници, купуваше онези скъпи машини и даже знаеш за какво служат. Но трябва да призная, че най-доброто ти постижение беше откриването на несъответствията в счетоводните книга! Това, че разкри как управителят на имението е присвоявал от сумите, бе гениален ход от твоя страна, Ан. Както и това, че го уволни незабавно! Ето че сега нямаме управител и ти управляваш едно от най-богатите имения в Англия! Колко умно и изпипано!

— Филип постоянно отсъстваше. Управителят беше крадец и измамник. Някой трябваше да управлява това имение. Дом така и не се върна. Направих това, което трябваше да направя! — възпротиви се Ан.

— Да, ти направи това, което трябваше да направиш — повтори троснато Кларис.