— Да — промълви с благодарност Ан. — Точно от това имам нужда! Извинете ме, Ваша светлост. — Тя се обърна.

Докато прекосяваше претъпкания с гости салон, имаше чувството, че Дом я наблюдава. Но си каза, че си въобразява.

Беше стигнала вече до разтворените френски прозорци, водещи към терасата и градините, когато една прислужница я настигна тичешком и пъхна нещо в ръката й, сетне изчезна. Ан се спря. Това, което държеше, беше сгънато парче хартия.

Изпълнена с любопитство, тя пристъпи през прага на терасата и разтвори листчето. Сърцето й спря да бие. Бележката беше от Дом. Той искаше да се срещне с нея в градината.

Ан бе стъписана, смаяна. Това някаква шега ли беше?

Нощта бе топла и задушна. Може би по-късно щеше да завали, но в момента небето бе ясно и на него светеха хиляди трепкащи звезди и сияйният сърп на луната. Ан бързо прекоси терасата, мина покрай фонтана от бял мрамор и остави къщата зад гърба си. В градината, сред пъстрите цветове и упойващия аромат на люляци и глицинии, тя се спря. Какво искаше Дом? Той бе сгоден за Фелисити, защо си уреждаше среща с нея?

Ан притисна длан към гърдите си, сякаш така щеше да облекчи болката, която разкъсваше сърцето й. Но това не й помогна.

Не знаеше от колко време вече стои неподвижно до стария дъб. Изпитваше остро, пронизващо чувство на загуба, което й напомняше за деня, когато узна за смъртта на баща си. Топлият летен въздух галеше навлажнените й от нови сълзи бузи. Струваше й се, че ще се задуши от мъка.

Изведнъж усети, че някой я наблюдава.

Обърна се бавно. На каменното стълбище на терасата стоеше Дом. Тъмният му силует се открояваше като черна сянка на фона на ярко осветената къща.

— Д-дом?

Той я гледаше без да помръдне.

Сърцето на Ан се разтуптя неудържимо; в тона й се прокрадна учудване. Това не беше шега.