Фелисити шепнеше нещо в ухото на Дом и той трябваше да се наведе леко към нея, за да я чува. Твърде разголената й гръд се притискаше към ръката му. Дом не правеше никакъв опит да се отмести; другата му ръка все още бе около талията й. Бяха изумителна, идеална двойка. Ан се извърна рязко… и се сблъска с един висок мъж.

— Полека! — възкликна херцог Ръдърфорд, като протегна ръка, за да я задържи: На пръста му сияеше рубиненият пръстен-печат с герба на Ръдърфорд. — Здравей, Ан. Защо не си при твоето и моето семейство да посрещаш гостите?

Тя вдигна поглед към херцога — мъж, който й вдъхваше страх, въпреки че винаги се бе отнасял извънредно мило с нея. Но той бе един от най-богатите, най-знатните и най-могъщи хора в кралството. Ан отново преглътна мъчително.

— Аз… — Отчаяно се опитваше да измисли подобаващ отговор. — Не се чувствам много добре.

— Разбирам. — Златистите му очи грееха топло. — Мога ли да ти помогна с нещо?

Погледът на Ан се плъзна отново към другия край на салона. Дом стоеше мълчаливо, а Фелисити разговаряше с някакви местни благородници.

— Не.

Херцогът проследи посоката на погледа й.

— Привлекателна двойка са. Жалко, че не си подхождат.

Ан премига изненадано. Сигурно не бе чула добре.

— Вие… не одобрявате годежа им?

— Радвам се, че внукът ми най-после се жени. А и както изтъкна самият той, Колинсови са изтънчено семейство. Всъщност кръвта им е дори по-синя от нашата, пък и далеч не са обеднели колкото мнозина други от висшата класа. Как бих могъл да не одобрявам? Дом е твърдоглав. Не ми обърна никакво внимание, когато се опитах да му кажа, че това момиче не може да го направи щастлив.

Ан се взря в него. Колко проницателен човек бе херцогът.

— Но… тя е толкова красива.

— Красотата не е всичко на този свят, скъпа моя. Ан, ти си твърде бледа. Може би имаш нужда от малко въздух? — Беше учтива заповед.