Ан усети как въздухът, събран в дробовете й, излиза припряно на един дъх.

— На седемнадесет съм — призна тя шепнешком.

Той рязко обърна глава към нея. Кехлибареният му поглед я прониза.

— Ти си още дете.

— Н-не! — заекна Ан. — Не с-съм! Почти на осемнадесет съм, кълна се!

— Тази вечер — грубо каза той — ти си на седемнадесет, а не на осемнадесет… просто едно дете. — Изведнъж, необяснимо защо, изражението му се смекчи. — Ще ти мине, Ан. Обещавам ти.

Тя се взря в хипнотичните му очи.

— Не. Никога няма да ми мине.

Той се вкамени. Погледът му се плъзна към устните й, сетне бързо се вдигна.

— Хайде, позволи ми да те заведа обратно вътре. Преди изчезването ни да е предизвикало клюки.

— Обичаш ли я? — чу Ан собствения си глас и в същия миг й се прииска да потъне в земята. Но също толкова силно й се искаше да узнае.

— Не. — Ръката му се вдигна и увисна във въздуха. После съвсем нежно обхвана бузата й.

Ан замръзна на мястото си.

Никога досега не я беше докосвал. Докосването му бе най-изумителното усещане, което бе изпитвала през живота си. Ан затвори очи. Неспособна да се спре, тя извърна леко лице и го притисна към топлата му ръка.

— Не — повтори дрезгаво Дом. — Не я обичам. — Ръката му внезапно се сви в юмрук. Очите на Ан се отвориха и срещнаха неговите. Дъхът й секна; в зениците му имаше блясък, какъвто никога не беше виждала. Кокалчетата на стиснатите му пръсти погалиха лицето й. — Въпросът не е в любовта. Никога не е бил.

Тогава пръстите му докоснаха влажните й, разтворени устни.

— Дом… — прошепна Ан.

— Някой целувал ли те е някога, Ан? — рязко попита той. Ръката му, допряна до нейните устни, трепереше.

Тя поклати безмълвно глава.

Дом се взря в нея. Юмрукът му се притисна към извивката между шията и рамото й. Изведнъж пръстите му се разтвориха и обхванаха врата й.