— В такъв случай имам огромната чест — прошепна той, като се наведе към нея — да бъда първият.

Ан застина, неспособна да се усмихне, тръпнеща в очакване.

Устните му докоснаха нейните съвсем лекичко, едва доловимо. Ан беше разочарована. После той отново я докосна с устни — и пак толкова бързо, пак толкова за кратко. Ръцете на Ан се вкопчиха в раменете му. Той застина неподвижно, опрял лице до нейното.

И тогава устните му се разтвориха и се впиха в нейните. От гърдите й се изтръгна вик.

Дом я сграбчи във властна прегръдка. Целуваше я жадно, ненаситно. Ан престана да разсъждава. Притисна се към него, в него; прегърна го с все сила, готова да приеме целувката му, всичко. Внезапно езикът му докосна нейния. И също толкова внезапно се отдръпна.

От гърдите й се изтръгна тихо възклицание.

Дом откъсна устни от нея. Дишаше тежко.

— Трябва да те прибера вътре — дрезгаво извика той и се опита да я отблъсне.

— Не!

Ан се вдигна на пръсти и впи като обезумяла устни в неговите.

Дом се вцепени. Но това трая само миг. Докато тя го целуваше — неумело, отчаяно, ръцете му се сключиха около кръста й в здрава прегръдка. Сетне устните му се разтвориха — горещи, влажни, жадни — и двамата паднаха на тревата.

Виковете на Ан отекнаха в нощта.

1

Уейвърли Хол, 1856

Беше прекрасен летен ден: топъл, слънчев, безоблачен. Прекрасен, с изключение на една подробност. Днес погребваха маркиз Уейвърли.

Смъртта му бе внезапна и неочаквана. Той беше едва петдесетгодишен и винаги бе изглеждал напълно здрав. А и баща му, въпреки своите седемдесет и четири години, се радваше на цветущо здраве. Но наскоро маркизът ненадейно се бе разболял от грип и само за няколко дни се бе споминал.

Тъй като погребваха Уейвърли в провинцията, край гроба се бяха събрали само стотина души.