Маркизата не можеше да не си спомня как с острия си като меч език бе накълцала Никол на парченца пред дузина от гостите в Касълтън. Беше стигнала дотам, че да я нарече персона нон грата, и то с пълното съзнание, че Никол чува всяка дума. Но сега същата тази маркиза се усмихваше така, сякаш това никога не се е случвало.

— О, толкова са много тези празници — въздъхна тя, сетне вдигна лорнета си и огледа костюма на Никол. — Сега виждам защо херцогът намира костюма ти за уникален. Моля те, отбий се следващия път, когато минаваш край Хейзълууд, и предай поздравите ми на графинята и графа. — И като потупа приятелски Никол по ръката, херцогинята се обърна.

Никол беше слисана… и вбесена. Тя не беше глупачка. Знаеше, че маркизата я кани в Хейзълууд само защото бе получила одобрението на херцога. Гняв кипна в гърдите й. Ако херцогът не бе тук тази вечер, или пък ако не беше похвалил костюма й, щеше ли тази жена да се държи поне малко приятелски? Сигурна бе, че отговорът е не.

Никол изпи още една чаша шампанско, като се разхождаше из салона и търсеше тайно херцога с надеждата случайно да се натъкне на него. За нейно удивление много от гостите я заговаряха, канеха я да ги посети. Това не й доставяше никакво удоволствие. Но за пръв път осъзна колко огромна власт притежава херцогът. Думите му тази вечер нямаха за цел да я защитят. Бяха искрени, но небрежно произнесени. И все пак скандалът изведнъж бе престанал да съществува.

— Не изглеждате щастлива, лейди Шелтън — долетя иззад гърба й дълбокият му глас.

Никол възкликна приглушено и се обърна толкова бързо, че шампанското се разплиска. Беше застанал толкова близо до нея, че гърдите й, покрити само с тънка камизола и копринена блуза, докоснаха ръката му. Ужасена, тя се изчерви и отстъпи рязко назад, разплисквайки още шампанско.