Момчето не искаше да става от леглото, но въпреки това го стори, пропълзя до открехнатата врата и надникна навън.

Херцогът беше висок, рус и красив; майка му — още по-светлокоса, изумително хубава и елегантна. Изисканият вечерен костюм на баща му бе изпомачкан, а лицето му — небръснато. Майка му пък беше самото съвършенство в бледосинята си сатенена рокля и бляскавите диаманти. С изражение на погнуса херцогът се обърна рязко, препъна се и тръгна залитайки по коридора. Съпругата му го последва загрижено.

Момчето впери поглед след тях.

Пред вратата на своя апартамент херцогът се спря.

— Не се нуждая от помощта ти.

— Ще слезеш ли долу?

— Страх те е да не те посрамя ли?

— Разбира се, че не.

— Хубаво лъжеш. Защо не ме поканиш долу, Изабел?

Майка му бе с гръб към него, така че момчето не можеше да види изражението й. Но гласът й вече не бе така спокоен.

— Ако желаеш да се присъединиш към нас, защо първо не се преоблечеш?

— Може и да се преоблека! — изръмжа херцогът. Погледът му внезапно попадна на диамантеното колие на шията й. — Май не съм виждал тая дрънкулка друг път.

— Поръчах си я наскоро.

— По дяволите… това въобще не ми прилича на дрънкулка!

Изабел не отговори.

Възцари се напрегнато мълчание. Момчето изпълзя в коридора и се свря зад една лакирана масичка. Ужас изпълни душата му. Очите на херцога се разшириха. С едно внезапно, рязко движение той дръпна колието от шията на съпругата си. Изабел извика приглушено. Момчето се спусна към двамата.

— Това е истинско! — изкрещя херцогът. — За бога, това са истински диаманти! Лъжлива кучка! Ти криеш пари от мен, нали?

Херцогинята стоеше като вкаменена.

Момчето също се вкамени. Беше точно зад нея и дишаше тежко.

— Нали? — извика Франсис. — Откъде взе пари за това? Откъде? Проклета да си!