— От дивидентите — каза Изабел. Гласът й трепереше едва доловимо. — Получихме първите дивиденти от минната компания Дюпре.

— Първо отдаваш под наем земята ми без мое разрешение — яростно изкрещя Франсис. — После криеш парите ми от мен. Не ти ли омръзна да ме мамиш?

— Как иначе бих могла да съхраня наследствените ти имоти?

С изненадваща за пиян човек бързина Франсис пристъпи напред и зашлеви с все сила съпругата си през лицето. Тя извика и политна назад към стената.

— Винаги си била измамница, Изабел, още от деня, в който те срещнах. Измамница и лъжкиня! — Той отново пристъпи залитайки към нея с вдигната ръка.

— Престани! — извика момчето, като се вкопчи в коленете на баща си. — Не я наранявай! Не я наранявай!

— Вървете по дяволите и ти, и той — извика Франсис и още веднъж удари съпругата си.

Този път ударът я събори на пода. Момчето не можеше да се сдържа повече. То с всичка сила заудря с юмруци херцога по бедрата, заслепено от ярост. Мразеше баща си, мразеше го до болка.

Франсис сграбчи сина си за яката, вдигна го като непослушно коте и го захвърли настрана. Момчето тупна по гръб, главата му се удари в пода, пред очите му заиграха звездички.

— Жалко хлапе! Мислиш се за мъж, а? Е, утре ще получиш едно мъжко наказание, задето си пъхаш носа където не трябва! — Баща му се надвеси заплашително над него. — Ти си нищожество — също като майка си!

Момчето премигна, за да проясни зрението си. Баща му вече си беше отишъл. Ала не и думите му, не и жестоките, пълни с омраза думи, които продължаваха да звучат в главата на момчето. Детското му телце трепереше от болка, сякаш някой бе забил юмрук в гърдите му, в сърцето му. Но болката не беше причинена от удара, нанесен от баща му. То затвори очи и с усилие, от което по челото му изби пот, успя да потисне всичко — и болката, и сълзите, и омразата, всичко. Докато накрая не остана абсолютно нищо.

А когато отвори очи, видя майка си, все още простряна на пода, и пропълзя до нея. Тя се надигна. По бузите и се стичаха сълзи.