— Мамо? Добре ли си? — Това не бе глас на дете, беше глас на възрастен.
— О, миличък! — извика Изабел и го притисна в прегръдките си. — Баща ти не искаше, наистина не искаше!
Момчето търпеливо я остави да го прегърне, после се отдръпна от ридаещата си майка. Кимна безизразно, макар да знаеше, че това не е вярно. Знаеше, че и думите, и действията на баща му съвсем не бяха неволни. Както знаеше, че баща му мрази и майка му, и него. Но това нямаше значение.
Вече не. Защото тази вечер се бе случило и нещо добро. Болката най-накрая беше изчезнала. Момчето се бе научило как да я превъзмогва, как да я пропъжда. Беше се научило да приема празнотата. А тя беше огромна.
1
Драгмор, 1898 г.
— Имате посетители, милейди.
— При мен никога не идват посетители — възрази Никол.
Олдрик я погледна. Набръчканото му лице не издаваше нищо, но в кафявите му очи трепкаха искрици.
— Лейди Маргарет Адърли и лейди Стейси Уъртингтън, милейди.
Никол беше изненадана. Преувеличено бе, разбира се, да се твърди, че при нея никога не идват посетители, защото най-добрата й приятелка, виконтеса Сърл, както и местните благородници, наред със собственото и семейство, всъщност я посещаваха доста често. Но те не се брояха. Край нея го нямаше онова ято от гости и приятели, характерно за останалите млади дами от нейната класа. Не и през последните няколко години. Не и след скандала. Какво ли можеха да искат тези дами, които никога не бе виждала?
— Кажи им, че слизам веднага. И им предложи чай, Олдрик — каза тя на иконома. В гърдите й се надигаше вълнение.
Олдрик кимна, но преди да излезе вдигна рунтавата си бяла вежда.
— Дали да не им спомена, че ще се забавите няколко минути, милейди?