„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки, пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни и на диадемата й лазура засиява от кристали искрометни. В нейните тъмни къдри цъфтят на земята уханните поеми; от неизмерима дал пламтят от Кръста към нея искри, а от вълни бленуващи бликат на звездите златните дари. Но сипва се веч’ младия ден хилядооката да намери, накарва тя впряга си сияен да извие през пурпурни двери, неговия лик сал да зърне и в далечния запад се скрие.“

Момичето бе следило словата му с физиономията на познавач на изкуството. Сега то поклати бавно глава.

— Боанжарите имат някой и друг поет, ала никой от всички тях не притежава бързия, блестящ дух, който живее в теб, Катомбо.

Той се усмихна вяло.

— Нашият народ ме величае и възхвалява като своя най-добър поет, Лилга, но аз я давам цялата тая прослава и възхвала само за един радушен поглед, за една добра дума от твоя страна. Сега ще си взема целувката.

Той пристъпи една крачка към нея, ала тя го отблъсна с едно бързо движение на ръката си.

— Почакай малко, все още не си стигнал до края!

— Аз свърших!

— Не, защото ти описа Бование само как се появява в тихи, меки вечери. Но когато таи яд към своя народ, тогава я съглеждаш съвсем различна. Небето се покрива с облаци, вълните се стоварват с…

— Стой! — прекъсна я той. — Аз искам само твоята целувка, а не наставленията ти. Чуй ме по-нататък, ама после ще съм свършил и ще си взема наградата. Тя си е същата богиня и затова моите думи ще имат същата одежда и същата стихотворна форма.

Той се замисли за не повече от няколко секунди, преди да започне:

„Кога край хълмовете на Бефура вечерта застеле първи сенки, пристъпва тя майката натура измежду аркадите подземни