Привършил, той прикова изпитателно очи в лицето на момичето. То сведе поглед и дългите мигли забулиха израза на онова, което то сега чувстваше и мислеше.
— Лилга!
— Катомбо!
— Моята целувка!
— Освободи ме от нея!
Тя повдигна клепачи и погледът й потърси къде студено, къде съчувствено неговия.
— Защо?
— Какво те ползва тя? Ще умреш ли без моята целувка?
Неговата фигура се изпъна по-високо, а очите му запламтяха.
— Лилга, ти ме обикна, само мен, ние сме годеници и ти скоро ще станеш моя жена. Ти сама така пожела и Джетца, нашата ваджина, сложи ръцете ни една в друга. Колко често си ми казвала, щяла си да умреш без мен! Аз също пиех живот и щастие от твоите очи, да, бих желал да умра, ако смъртта те изтръгне от мен!
— Аз няма да умра.
— Още не съм свършил. Бих се радвал да умра заедно с теб, но ако трябва да те изгубя другояче освен чрез смъртта, то… то…
— Е, то…?
— То… то ще остана да живея, защото ще имам да изпълнявам задачата, известна на всеки боанжар, комуто някой е изтръгнал жената или годеницата!
— И тази задача е?
— Отмъщението!
Тя погледна нагоре към него кажи-речи удивено. После по чертите й прелетя невярваща усмивка.
— Отмъщение? Катомбо и отмъщение? Стъпквал ли е някога си отстъпчивият Катомбо някой червей? Извършил ли е той един-едничък път за своите онова, което християните наричат измама и кражба? Ти имаш духа на поета, но не си мъж. Говориш за боанжарско отмъщение, пък всяка луна трябва да си вапсваш косата и кожата по-тъмни. Ти истински хитано ли си?