и на полята върху прегара изтихо спуска перли росни. Серафим небесен бяга прибулен в облаци, безспир се коит’ гонят; земята кара с болка изпълнена цветя си горки сълзи да ронят и реве към стръмни скали устремен своите диви вопли прибоят. Сърце пламтящо утрото разпуква, младия ден оставя да пристъпи; диамантената болка целува той на капещи гранати и на възбог любящо я отнася, в ефира там да се изплаче.“

Привършил, той прикова изпитателно очи в лицето на момичето. То сведе поглед и дългите мигли забулиха израза на онова, което то сега чувстваше и мислеше.

— Лилга!

— Катомбо!

— Моята целувка!

— Освободи ме от нея!

Тя повдигна клепачи и погледът й потърси къде студено, къде съчувствено неговия.

— Защо?

— Какво те ползва тя? Ще умреш ли без моята целувка?

Неговата фигура се изпъна по-високо, а очите му запламтяха.

— Лилга, ти ме обикна, само мен, ние сме годеници и ти скоро ще станеш моя жена. Ти сама така пожела и Джетца, нашата ваджина, сложи ръцете ни една в друга. Колко често си ми казвала, щяла си да умреш без мен! Аз също пиех живот и щастие от твоите очи, да, бих желал да умра, ако смъртта те изтръгне от мен!

— Аз няма да умра.

— Още не съм свършил. Бих се радвал да умра заедно с теб, но ако трябва да те изгубя другояче освен чрез смъртта, то… то…

— Е, то…?

— То… то ще остана да живея, защото ще имам да изпълнявам задачата, известна на всеки боанжар, комуто някой е изтръгнал жената или годеницата!

— И тази задача е?

— Отмъщението!

Тя погледна нагоре към него кажи-речи удивено. После по чертите й прелетя невярваща усмивка.

— Отмъщение? Катомбо и отмъщение? Стъпквал ли е някога си отстъпчивият Катомбо някой червей? Извършил ли е той един-едничък път за своите онова, което християните наричат измама и кражба? Ти имаш духа на поета, но не си мъж. Говориш за боанжарско отмъщение, пък всяка луна трябва да си вапсваш косата и кожата по-тъмни. Ти истински хитано ли си?



5 из 431