— Хайде, хоп.

— Така…

— Браво, мойто момиче.

И мъжете се закатериха нагоре като корабокрушенци, успели в последния момент да скочат на борда на спасителния кораб.

С метален звън и изсвирване огромният трансконтинентален влак, пътуващ само до квартал Венеция — на петдесетина километра оттук, — захвърли всичко след себе си и рязко потегли напред към среднощната гибел.

За най-голямо удоволствие на изтощените от не скъпото веселие дами и на мъжете, копнеещи да захвърлят белите си колосани нагръдници и да разхлабят вратовръзките си.

— Горещо е, отворете прозорците!

— Студено е, затворете прозорците!

И тогава, с равна доза арктически студ и екваториална жега, старите деца на съботната нощ се понесоха напред към морето без айсберги, към брега на дивите мечти.

В първия вагон, точно зад кабината, седяха мъж и жена, дълбоко впечатлени от лудешките движения на ватмана, който бясно въртеше ръчката като диригентска палка и безумно гледаше напред, сякаш и най-малкото несъвършенство щеше да доведе до ужасна катастрофа.

С гръм и трясък на стомана върху стомана трамваят ги носеше от Майрън към Нептун.

Известно време двойката седя мълчаливо, загледана в акробатичните изпълнения на ватмана. Възрастната жена попита:

— Имаш ли нещо против да седна до прозореца?

— Не, не, заповядай, тъкмо смятах да ти предложа.

Тя се настани на твърдата дървена седалка и се загледа навън към профучаващите тъмни сгради и дървета, към няколкото мъждукащи звезди и луната, която тази нощ, този месец едва изглеждаше сребърна.

— За какво си мислиш? — попита той.

Сенките преминаха покрай тях, после отново и отново.

— Замислял ли си се някога, кавалере мой — тихо каза тя, загледана в силуета му — поредната сянка, отразяваща се в стъклото — че да седиш в потрошен стар вагон като този и да се носиш като ракета по релсите, е като да си пътешественик? Искам да кажа, пътешественик във времето, потеглил назад.