— Никога. — Той проточи врат, за да я разгледа по-ясно, но главата й беше обърната право към стъклото: екран на телевизор, през който, без да влязат във фокус, се прескачат програма след програма. Сведе поглед към облечените й в бели ръкавици ръце. — Никога не съм помислял за това.

— Е, помисли си — прошепна тя.

— Какво?

— Помисли си — повтори тя, този път по-ясно.

— И още нещо — добави след малко, отново тихо, загледана в бързо прелитащите телевизионни канали на прозореца. — Пътуването не означава само време и място. Чувствам, че има и още нещо.

— Какво?

— Не зная. Имам чувството, че изчезвам, че губя тегло. Колкото по-нататък отиваме, толкова по-лека ставам, килограм след килограм. Не е ли странно? Ти чувстваш ли го?

— Не бих казал.

— Давай, почувствай го. Полека. Отпусни се. Не усещаш ли как тръгва по теб от краката, през глезените, минава нагоре до коленете и се чувстваш… не знам, може би освободен? Сякаш висиш вътре в дрехите си.

Той се обърка, опита се отново да погледне над рамото й, но единственото, което видя в безцветното стъкло на прозореца, беше силует без никакви подробности.

— Давай — промърмори тя. — Отпусни се. Не се напрягай. Спокойно. Е?

— Май го чувствам. — Той се облегна назад, наведе глава към коленете си и ръкавелите му наполовина се показаха от ръкавите на сакото му.

— Недей да мислиш, просто се отпусни и го направи — каза тя, без да обръща глава.

— Да. — Той вдигна ръце и след това ги отпусна отново върху коленете си и започна да ги разтрива. — Почти успях.

— Недей да лъжеш.

— Не, не — побърза да възрази той. — Защо да те лъжа?

— Мъжете винаги лъжат. Добри са в лъжите. Цял живот го правят. И рано или късно стават виртуози.

— Не, наистина. Чувствам го.

— Добре — каза тя. — Не казвай нищо и го почувствай още повече. Ето. Така. Виждаш ли?

Той само кимна. Трамваят излетя от някакъв малък заселен район към полето, после премина през някакви разсадници, после отново през пустошта към поредното малко селище недалеч от морето.