Тя го прекъсна.

— Без луна, без светлина. Най-хубавото.

И се качи на тротоара и тръгна към дома си, който беше на първия етаж на една четириетажна сграда.

— Тих като мишка — прошепна тя.

— Да!

— Тихо.

— Да — прошепна той, и влязоха, и тя свали обувките си и го погледна, и той направи същото. Без да издава нито звук, тя изкачи първото стъпало, обърна се и го видя как държи обувките си в ръка, кимна и повтори: — Като мишка.

И тихо се заизкачва, а той се затътри след нея. Когато стигна площадката, тя вече бе влязла в апартамента си — голям салон с двойно легло в средата и малка трапезария с кухня зад него. Вратата на банята безшумно се затвори.

След малко тя тихо се обади: „Недей стоя така“ — и той го прие като знак да се отърве от смокинга и — след малко колебание — от колосания нагръдник и яката, а после — да разкопчае тирантите и да ги метне заедно с панталона на стола в затъмнената стая, осветявана единствено от малката нощна лампа от другата страна на леглото. Застанал само по риза, черни чорапи и бельо, той се помая, тръгна към леглото и се дръпна назад, като се чудеше къде да се дене — като изгубил се турист без карта и без ни най-малка представа накъде да поеме.

— Там ли си, където трябва? — тихо попита тя зад вратата. Той погледна леглото. — Там ли си? — повтори тя едва чуто.

Той приближи до леглото и каза:

— Мисля, че да.

И легна. Някаква пружина тихо пропя.

— Да — каза тя.

Вратата на банята се отвори. Показа се висок силует. Преди да успее да я разгледа по-добре, светлината изгасна и някаква сянка прекоси стаята.

— Затворил ли си си очите?

Той вдървено кимна. Усети тежестта й в леглото и чу шумоленето на чаршафите.

— Отвори ги.

Той ги отвори, но беше същото като докато пътуваха, когато можеше да вижда само очертанията на силуета й. Тук, въпреки че се бе обърнала към него, тя закриваше лампата и се превръщаше в сянка без никакви подробности. Опита се да открие лицето й, знаеше, че е тук, пред него, но очите му не можеха да се фокусират.