— Страхотна си — възхитим се той.

— Шшт!

— Не, наистина — тихо възкликна той, — ти беше сърцето на празненството, говореше с всички, даваше им идеи, почти ги хипнотизираше с твоите „направи това“, „направи онова“. И те го правеха! Наистина се чувствам по-лек. Точно както го каза.

— Добре. Шшт.

Той неспокойно се озърна към останалите, олюляващи се във вагона, пътешественици по дългия път и съвсем краткото разстояние.

— Забеляза ли — отново опита той, — че тази вечер всички, всеки мъж, всяка жена — носят бели ръкавици? Ти, аз, всички.

— И защо ли го правят? — каза тя и се обърна.

— Не зная.

Трамваят рязко намали в надигащата се гъста мъгла, а той седеше, поклащаше се в такт с движението на вагона, гледаше шията й, където нежно се извиваха тъмните й къдрици, и накрая се осмели да проговори.

— Името ти. Докато танцувахме, ми го каза, но оркестърът свиреше толкова силно…

Устните й се раздвижиха.

— Моля?

Устните й се раздвижиха отново.

— Стигнахме — каза тя.

— Аз се казвам… — започна той.

— Стигнахме — повтори тя и мина покрай него. Беше на половината път към вратата, когато той осъзна, че не е до него и че трамваят забавя скорост. Забеляза няколко светлини отвън, вратата изсъска и се отвори, преди да успее да я настигне и да й подаде ръка да слезе в тъмнината. Но все пак накрая стоеше до нея, а огромните вагони потеглиха със звън и трясък. Тя стоеше неподвижно, загледана в небето.

— По-добре да не стоим по средата на улицата — каза той. — Може да мине нещо.

— Няма коли — спокойно отговори тя и тръгна.

Беше по средата на улицата, когато успя да я настигне.

— Казах го просто така.

— Нощ без луна. Това ми харесва. За теб това е истинската романтика. Нощ без луна.

— Мислех си, че луната и лунната светлина…