Вълните се издигаха, триремата

„Римският войник не знае що е страх“ — беше любимият израз на Луций, с който окуражаваше своя легион в Сирия преди настъплението срещу партите. Спомнил си тези думи сега, той нервно се усмихна. А виж Тит, неговия първи центурион, неговият помощник и дясна ръка: човек ограничен и тъп; войник, който настървено воюва, който не познава копнежа — поне никога нищо подобно не е изрекъл! — нито по жена, нито по семейство, нито по роден край; войник, чиято единствена мисъл е да служи така на Луций, че да му се хареса и да бъде предложен за повишение. Този Тит е спокоен! Гледа си маймунката, която обезумяло наднича изпод платното, и лицето му е равнодушно както винаги. Луций мисли за Сцила и Харибда: „А аз навярно съм блед!“ — каза си той и се обърна към Тит:

— Сега сме на един хвърлей от царството на Хадес

— Не. Всички са в ръцете на Нептун

Луций повиши глас:

— Нямаш ли жена? Или баща?

Да. Има в Рим семейство. Гласът на Тит е спокоен, невъзмутим.

— Ти си истински герой — казва иронично Луций и има чувството, че му се повдига от тези думи.

Една вълна подметна и завъртя кораба като перце. Кормчията го уравновеси, но водата заля палубата.

— Хей ти, многоуважаеми! — закрещя капитанът и хълцането накъсваше думите му. — Изчезвай в-веднага с приятелчето си в трюма! Въ-вълната ще ви грабне, а мен после ще ме об-бесят! Бегом долу!

Луций не се помръдна. Извади от гънките на наметалото си позлатена дървена статуйка на финикийската богиня Астарта

Ревът на морето е оглушителен, ужасяващ. С гръмотевичен тътнеж под тях се разтваря адът. Митичната Сцила, чудовището с шест глави и три реда зъби, привлича триремата като магнит.

Едно след друго веслата се чупят, вълните носят кораба без посока, кормчията вече не го владее. Но тук е Харнакс, той увисва мигновено с група моряци върху лоста на кормилото и крещи, за да надвие морския рев: