Морето прекъсна представлението. То започна да се вълнува силно и разлюля кораба. Наближаваше Месинският пролив с неговите страхотни водовъртежи. Капитанът издаде заповед — всички освен моряците да слязат в трюма. На носа на кораба, — над емблемата — глава на делфин, изкована от мед, — стоеше капитан Харнокс и наведен над морето, надигаше шише с неразредено вино за кураж. Той пиеше още от сутринта. И сега гледаше изцъклено как корабът разсича надигащите се вълни. Отгатваше силата на вятъра и следеше приближаването към опасната среда на пролива. При „затворено“ море нито един капитан не се решаваше да направлява военен кораб. Но този мъж сам се бе предложил и Вителий, като нямаше друг избор, прие.

Луций разглеждаше Харнакс. Не виждаше в него нищо очарователно. Не знаеше и нищо добро за него. Брадясал мъжага в тъмносиня туника, червена кърпа, вързана отзад на врата. Като дете навярно е бил просяк, когато е поотраснал — крадец, а после — пияница и побойник. Смачкан нос, едно-единствено ухо, окичено със златна обица… И навик да се напива до припадък… Този негодник отдавна би трябвало да се люлее обесен на мачтата. Но… кораба направлява умело дори когато е пиян. Днес очевидно е пил два пъти повече.

— Колко ни остава до Мизенум, Харнакс? — извика Луций.

Харнакс обърна към него покритото си с белези лице, като се държеше здраво за перилата, за да изглежда, че стои изправен.

— Нямаше да е толкова далеко, благородни господарю, ако не бяха тези проклети Сцила

Луций се намръщи:

— Постарай се да преминем добре пролива и не дрънкай толкова, пияницо!

Капитанът, вкопчил се в перилата, направи опит за поклон и после запреплита крака към трюма. Оттам се чуха гневните му команди, подкани и заплахи.

Вятърът така шибаше платното, че мачтата пращеше. Веслата отчаяно скриптяха във вилките. По голите тела на робите-гребци се стичаха поточета пот. Хортаторът