— Да. „Acta diurna“ съобщи това. На мене ми е все едно — нямам нито дългове, нито пари…

— Чакайте аз да ви кажа — вмеси се в разговора дребничък човечец, работник от лозята, така високо, че Луций вече чуваше всичко. — Днес на обед идвам тук да похапна риба. И в това време — центурия преторианци на коне. Носят се в галоп, чак искри хвърчат изпод копитата им. А след тях — той, а след него — втора центурия…

— Кой „той“ бе, глупчо?

— Калигула. Яздеше черен жребец…

— Вчера спечели първа награда на състезанията — извика един младеж.

— Калигула?

— Не. Жребецът. Казва се Инцитат. Чудо кон!

А лозарят продължи:

— Върху синята му туника — златна броня и на нея — нещо изковано. Да се ненагледаш — истина ви казвам! Струпахме се сума народ. Викахме му: „Salve!“

— Е, и защо викахте? — попита мършавият.

— Защо! Защо! Защо! Чувате ли го тоя глупак? Защо сме били викали! Разбирам да си против стария, ама Калигула е наш човек бе, като баща си, Германик, ясно ли ти е? Тоя непременно ще разреши игрите! Е, голямо нещо беше! Махна ни с ръка. Наметалото му синьо, извезано със злато, плющи зад него, на главата — златен шлем…

— Казват, че главата му била шилеста, на врата имал четина — добави мършавият за беда.

От сянката изскочи селянин:

— Пазете се от тоя! Той е провокатор! Предател! Аз го знам…

Избухна врява, набиха хилавия здравата, китарата се разлетя на парчета от главата му и с ритници го натириха в тъмната нощ.

— Сигурно беше мръсник. Ама на нас тия не ни минават. Получи си, каквото му се полагаше. Брада, я посвири!

Но нямаше на какво да се свири — от китарата бяха останали само трески; затова пък виното разсейва всяка мъка. Някои започнаха да играят с буйни викове „микаре“

Луций намръщено слушаше. Ето, това е римският народ! Сган! Всеки може веднага да стане техен човек, даже и узурпаторът! А сенаторите са им врагове! Ах вие, тъпаци! Глупци!