Те поглеждаха към Луций, питаха се шепнешком кой ли е, откъде се е взел тук и продължаваха да пият. Най-яко се наливаше един тънък като вейка човек. Виното се стичаше по рошавата му брада, а жестовете му бяха отсечени, резки, като на палач. Той тъкмо за това и говореше:

— Току-що идвам от Рим, мили хора. Там пак стават едни работи…

— Разказвай, само че тихо! Този красавец е наострил уши — каза друг брадат мъж.

Но той грешеше. На Луций му беше безразлично за какво говори плебсът. Той си мислеше за Макрон.

Заобиколен от любопитните, мършавият тихо разказваше:

— Вчера пак бяха осъдени две семейства за обида на величеството. А днеска от тях останаха само шест трупа. Това се казва бързина, а? Днеска вече не се занимават с удушване. Днеска се режат глави. Нова мода, мили хора! И за главореза по-добре, и за осъдения. Главичката под секирата отхвръква като треска, подскокне и — туп на земята с опулени очи.

— Бр-р… Я не си прави майтап с това, скелет такъв! Човек да не заспи от страх, че може да му дойде редът… — каза един дебел селянин.

— Ти си дребна риба за тая работа обади се брадатият, като подрънкваше тихо на китара, за да не се чува за какво става дума.

— Що за семейства бяха, хърбо?

Мършавият отпи от чашата:

— Все едни и същи — богати сенатори. Както казват — така им се полагало. Единият бил извършил престъпление, обидил величеството… Отишъл в нужника с образа на божествения Август върху пръстена си…

Някой се изсмя, но изведнъж онемя. Кой знае дали някой… а може и точно тая хърба, дето толкова дрънка… да е доносник.

— Истина ли е, мършо, че лихвата за дълговете е повишена от дванадесет на осемнадесет процента? — попита един селянин.