Над правилното носле на чернокосата трепнаха гневни бръчки. Защо не даде писмото на нея? „Винаги вярва повече на дъщеря си, отколкото на мен!“

Кръчмарят, съпровождан от роби, поднесе на Луций избрани ястия и вино. Дамите приветливо му кимнаха да се нахрани след такъв път. Той ядеше бързо, като скришом непрестанно ги наблюдаваше. Очите на чернокосата са неспокойни, блуждаещи; червенокосата гледа мечтателно, без да мигне, когато погледите им се кръстосат. Какъв цвят имат очите й? От трептящите пламъчета на светилниците те ту проблясват зеленикаво — ту стават тъмносини, като морето на различни дълбочини. Да, като морето!

Макроновият говор съответствува на целия му облик. Своенравен, рязък, грубоват. Любимецът на войниците си е останал същият и в длъжността си на първи императорски сановник. Не скрива произхода си, не играе на благородство и изтънченост. Такъв е, какъвто си е. Дори малко кокетира със своя прост произход: днес високопоставеният господар може да си позволи тези леки шеги със своето минало. Войниците го обожават за това, патрициите са обезпокоени от подобно поведение и изпадат в недоумение. Никога не знаят как да се отнасят към тази оригиналност, която им мирише на оборски тор.

— С жени, дявол го взело, се пътува бавно, като на мулета — засмя се Макрон. — Крехките създания искат удобства, макар че по целия път се въргалят в носилките на възглавници, двойни даже…

— Невий! — произнесе с укор червенокосата.

— Е, какво пак казах, драга Ения?

Луций не откъсваше очи от червенокосата. Никога не беше я виждал толкова отблизо. Прекрасна е! Наистина „римска принцеса“ — както й казват. Усмихна й се. Отвърна му с усмивка, която разкри хищническата красота на зъбите й. Луций си спомни: когато императорът въздигна Макрон като свой най-близък човек, Макрон пропъди първата си жена и се ожени за съвсем младата Ения от конническото съсловие. Сега Макрон може да прави всичко, каквото си поиска. Както императорът.