Макрон каза:

— Да пием, драги мои!

Станаха, направиха възлияние за Марс

— За здравето на императора!

Вдигнаха чаши. Луций пи за здравето на Макрон.

Когато седнаха, Луций, едва овладявайки нетърпението си, попита:

— Надявам се, че императорът е здрав…

Макрон сбра рошавите си вежди, неподвижните му и твърди зеници се впиха изпитателно в Луций. Вече не седят един срещу друг двама войници. Сега защитникът на императора, макар и пийнал, изучава внимателно лицето на сина на стария републиканец Сервий.

— Какво ти здрав, момко! Броени дни му остават… Бере душа… — подхвърли той дръзко.

Зениците на Луций блеснаха, сякаш в тях лумна огън.

— О, богове! — овладя се младият мъж. — Дарете още много години живот на императора!

— Точно така, Луций — каза Макрон и върху лицето му, сякаш изсечено от габър, незабележимо трепна усмивка. — Това е в наш общ интерес, и в твой, Курион. Нали ще бъдеш награден от императора… — Макрон прекъсна думите си с преднамерена пауза. — Пък и… кой знае… сирийският легион е без легат. Вителий остава в Ориента. Ако императорът поиска защо пък Рим да няма един млад легат?

На Луций му се замая главата. Изпълни го блажено усещане: този човек не хвърля думите си на вятъра. Той е способен да направи и най-невероятното.

— Легионът от новобранци преместихме от Алба на Дунав — продължи Макрон. — Варварите там нещо ни предизвикват. Сирийският ще си отпочине в Рим, а след това също ще замине на север. Но без легат няма да го изпратим. Това ти е ясно, нали? — Макрон почукваше с пръст по масата. — Всичко зависи от императора. Неспокойно време настана, сега му трябва желязно здраве.

Луций почтително склони глава и с предан и загрижен израз на лицето каза:

— Всъщност това е в интерес на цялата империя. Жалко, че не може да се спре времето… преклонната възраст на императора…

Макрон по навик мина в настъпление:

— … неговата преклонна възраст ни принуждава да мислим за онова, което ще стане, когато си отиде, нали?