— Вече десет дни те очаква тук пратеник от баща ти, господарю — каза Аривий, погледна към Комод и двамата почтително се изправиха. — Сега ще влезе.

Пратеникът на Сервий, освобожденецът

— Заповядано ми е да ти бъда на пълно разположение, благородни господарю…

— И това е всичко?

— Всичко, господарю мой. — Пратеникът се оттегли, сиракузките сановници влязоха.

Луций си помисли: „А за това, което ме терзае, отново — нищо.“ Той се обърна към дуумвирите:

— Кажете, драги мои, как се чувствува нашият император?

— Здрав е — каза Комод.

— Болен е — произнесе едновременно с него Аривий.

Луций учудено погледна двамата мъже. Те вдигнаха рамене и отново казаха едновременно:

— Стар е вече.

— След две години навършва осемдесет — добави Комод.

— Ах, какво ли ще стане след две години? — въздъхна Аривий.

— Какво ще стане след два месеца? — леко се усмихна Комод.

Домакинът плесна ръце:

— Роби! Розова вода за ръцете! Освежете въздуха с благовония! Венец за моя гост! Нека дойде нашата домина

Угощението бе изискано, но на Луций не му се ядеше. Към досегашните му грижи се прибави нова: как е всъщност императорът? Отговаряше кратко, ядеше малко, пиеше малко, очите му блуждаеха из залата. Аривий имаше добър вкус. Край стените бяха наредени необикновено красиви гръцки статуи с божествени тела и великолепни елински лица. Отвън проникваше вятърът, издуваше завесите, във въздуха се долавяше соленият мирис на морето, беше тихо, само отдалече долиташе мелодия на лира, между мраморните колони на перистила

Накъдето и да погледнеше — цареше покой; само в хората нямаше покой. Въпросите на Луций бяха неприятни за дуумвирите. Те знаеха, че в последно време императорът стегна режима, че законът за обида на величеството — „Lex Criminis Laesae Maiestatis“, — приет някога в защита на сената и императора, ден из ден става все по-страшно оръжие в ръцете на самия император. То е насочено срещу тези, които и до днес не могат да забравят републиката; срещу всемогъщия сенат