Луций изпитателно гледа ту единия — ту другия. Не може да изтръгне от тях нито една свястна дума. Щом попита за императора или за Рим — те отклоняват въпросите, изплъзват се, сякаш е забранено не само да се приказва, но и да се мисли за императора и Вечния град. Разговорът край трапезата е муден, с тягостни паузи.

Угощението привърши. Старият Комод се поклони и излезе. Излезе и жената на Аривий.

Аривий — несигурен, неспокоен — остана насаме с Луций. Не желае ли Луций да дойдат онези четирима артисти? Биха го позабавлявали. Не, не. Тишината е толкова приятна.

— Имаш изключително красиви статуи, Аривий. Твоята Артемида

— Моят дядо, консул Гней ггАривий.

— Струва ми се, че Катон е от твоя род, мой Луций.

— Да. Прадядо на баща ми. Човек, сътворен не от плът — от камък.

Аривий си спомни: след битката при Тапсос, където Гай Юлий Цезар разгроми Катон и неговата република, Катон се надяна на меча си, за да умре заедно с републиката, на която се бе посветил всецяло. Аривий се осмели:

— Твоят род, мой Луций, беше гордост за републиката…

О, богове, как блеснаха очите на младия мъж!

— Твоят дядо е видял славата на републиката — твоят баща…

— Говори, говори, драги ми домакине — усмихна се Луций. — Нали сме сами.

„Ах, пипнах ли те — помисли си дуумвирът. — По пътя на баща си вървиш. Макар и воин на императора, по душа си републиканец.“

Луций внимателно наблюдаваше лицето на Аривий. Не, не, това не е наш човек, това е предан императорски слуга.

— И аз, господарю мой, и аз… — шепнеше Аривий — и аз съм привърженик на мисълта…

„Мошеник — помисли си Луций. — Лъжеш! Напълно си ми ясен, но няма да ти се хвана на въдицата.“ В Луций заговори дипломатът: