Софи не се поколеба. Положи длан в ръката на майка си и тя я издърпа да стане.

— Софи — започна Сюзан, но спря нерешително. — Трябва да знаеш. Имам лоши новини. Джейк няма да се върне.

Софи отстъпи назад и се отскубна от ръката на майка си.

— Не! Той обеща! Обеща ми!

Красиво оформената челюст на Сюзан замръзна. В очите й блесна суров пламък.

— Той няма да си дойде. Не би могъл. Софи… баща ти е мъртъв.

Софи втренчи очи в една точка. Знаеше какво е смъртта. Преди няколко месеца умря котката и, Софи я беше открила вцепенена и неподвижна, с отворени, но невиждащи очи. Баща й… Нейният татко не можеше да изглежда така!

— Той няма да се върне — повтори твърдо Сюзан. — Мъртъв е. — Лицето й се сви в гримаса. — Точно каквото заслужаваше, ако питаш мене — измърмори тя неизвестно на кого.

— Не! — изпищя Софи. — Не, не ти вярвам!

— Софи!

Но беше прекалено късно. Софи излетя от стаята толкова бързо, колкото можеха да я носят подгъващите се крака. Хукна по коридора на огромната страшна къща, която баща й беше построил с толкова гордост за тях, къща, в която се бяха заселили едва няколко месеца, преди той да замине. Не може да е мъртъв! Беше обещал да се върне у дома!

— Софи, върни се! — изкрещя Сюзан.

Софи не й обърна внимание. Пред нея се изпречи мраморното стълбище. Нищо не я интересуваше, тя полетя по него, без да забавя стъпките си. Изтича по първото стъпало, после по второто. Едва когато загуби равновесие, разбра, че е трябвало да престане да тича много по-рано. Извика и падна. Търкулна се надолу по стъпалата като парцалена кукла с размятани ръце и крака и развята коса надолу и все надолу, докато най-накрая се приземи с тежко тупване на пода на долния етаж.

И остана да лежи там неподвижна.

Софи беше замаяна. Дали от падането, или от лошата новина за баща й — не можеше да определи. Малко по малко престана да й се вие свят и погледът й се проясни. Не помръдна. Татко е мъртъв. О, татко, изплака тя.