Усети непоносима болка в глезена и когато седна, болката толкова се усили, че бяла светлина премрежи погледа й. Тя помръдна и светлината изчезна, но не и болката. Но вместо да хване крака си, тя скръсти ръце на гърдите си и се сви на топка, избухвайки в плач.

— Госпожице Софи, госпожице Софи, добре ли сте? — Икономката тичаше към нея.

Софи погледна нагоре по стълбите към майка си, която стоеше мълчалива и неподвижна на площадката, два етажа по-нагоре, с побеляло лице и широко отворени очи.

Софи погледна към пода.

— Добре съм, госпожо Мърдок — излъга тя.

Майка й не я обича, а татко й е умрял… как ще живее по-нататък?

— Ударили сте се зле — извика госпожа Мърдок и се наведе, за да й помогне да се изправи.

— Ако се е наранила, сама си е виновна — каза студено Сюзан от горния етаж.

Хвърли втренчен поглед към Софи и се обърна.

Софи погледна към майка си и отново се разплака. Мамо, нараних се. Моля те, върни се. Но не я повика.

След като Сюзан си отиде, госпожа Мърдок я изправи на крака. Софи не можеше да стои на десния си крак и тежко се облегна на добрата икономка. Наложи се да прехапе устната си, за да не изпищи.

— Ще ви сложа да легнете и ще повикам лекар — каза госпожа Мърдок.

— Не! — извика Софи в паника. Сълзи потекоха отново по бузите й. Знаеше, че Сюзан ще се ядоса, ако тя наистина се е наранила, и беше сигурна, че ако си почине, болката ще отмине. И може би, може би, ако е добра, ако е много добра, ако спре да рисува и прави, каквото й казват, Сюзан ще я обича повече. — Не, не, добре съм!

Но не беше добре. И никога вече нямаше да бъде добре.

ПЪРВА ЧАСТ

БЛУДНАТА ДЪЩЕРЯ