Пешо се намръщи — нещо неприятно имаше в спомена, но вече не можеше да разбере какво е то — може би външността му, може би мазният поглед, може би фалшивото му любезно държане. Споменът беше толкова неприятен, че Пешо изведнъж се изпълни с неприязън. Такъв човек не заслужава май да го търсиш. Ще отидеш при него, ще му дадеш ключа, а той ще го грабне, без дори да поблагодари. По-добре е Пешо да чака, пък нека онзи го търси.

Все пак, като поразмисли малко, Пешо реши, че един пионер не бива да постъпва така. Нищо, нека сам той да го потърси! Вярно, че не знае името му; но нали знае къщата му. Коста, синът на портиера, познава всички хора в кооперацията, лесно ще го намерят. Като стигна до това решение, Пешо бързо се запъти към голямата бяла кооперация, в която живееше един от най-добрите му приятели — синът на портиера. По това време той обикновено заместваше баща си.

Но Коста не беше в портиерската стаичка, макар тя да беше отключена. В такива случаи през зимата той обикновено е при парното отопление, където «поддържа налягането», но къде може да бъде сега? Пешо се запъти към задното дворче, но внезапно спря на прага, едва ли не се върна назад. Там той само за миг бе зърнал кокетната карирана рокличка на Юлия.

Момиченцето не беше само. Коста седеше върху купчина тухли и намръщено дялкаше с дребно ножче челик. Босите му крака, тънки и сухи, бяха свити почти до брадата, на намръщеното му лице ярко бе изписана досада. Нямаше никакво съмнение, че тази досада бе предизвикана у него от Юлия, макар тя да се правеше, че не забелязва нищо. Момиченцето стоеше на един крак, другия размахваше широко напред—назад и внимателно се взираше в портиерския син. И двамата не забелязваха, че Пешо стои изправен до вратата и се колебае — да се върне ли, или да отиде при тях.