— Днеска къде ще ходите? — попита внезапно Юлия.

— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.

Юлия помълча.

— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…

— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.

— Горе на тавана на кооперацията…

— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?

— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.

— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.

— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…

— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!

— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.

— Къде да те вземем?

— Как къде? Ами че на тавана!

— Не може! — отсече сърдито Коста.

— Защо да не може?

— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…

— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.

— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!

Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?