— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!

Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.

— Каква работа? — попита той сериозно.

Но Юлия още не бе намислила каква именно.

— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!

Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…

— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.

— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!

Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.

— Дума да не става! — отвърна той бързо и етана от мястото си. — Здрасти, Пешо!

Юлия бързо като кукла се обърна на петата си. Лицето и изведнъж пребледня, очите и широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено из—бърбори:

— Не бой се, няма да те изям!

Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.

— Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! — с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. — Каквото било — било…

Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.

— И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! — започна той глухо.

— Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! — запелтечи разтревожено Юлия. — Не трябва да ми се извиняваш!

— Не, не — трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка — значи не си буржоазка.… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…