Пръв се съвзе от смайването Коста.

— Този ли беше? — попита той тихо, като все още се взираше в широкия равен гръб на човека с белите дрехи.

— Този! — отвърна Веселин.

— Този! — тихо се съгласи Пешо.

— Ами тогава защо не го спряхте?

И двамата не можеха да обяснят защо. След всичко, което те бяха мислили за него, сега за миг се бяха почувствували и гузни, и виновни, неочакваната среща просто ги бе заковала на местата им.

— А интересно защо той се направи, че не ни познава! — замислено запита Пешо.

— Може да не ни е видял! — предположи Веселин. Не, видя ме и ме позна — каза намръщен Пешо. — Пък се направи, че не ме познава!

— Значи още не знае, че ключовете са сменени — намеси се Коста. — Това е доста чудно…

— А най-чудно е, че за пръв път го виждам по нашата улица…

— Не, не! — енергично възрази Коста. — Виждал съм го, той живее в съседната кооперация… Още сега ще питам бай Ламби за него…

Бай Ламби бе портиерът на кооперацията, която се намираше вляво от тази, в която живееше Коста. Когато отидоха при него, той миеше с голям парцал мозайката на стълбището и нещо тихо си мърмореше пред носа. Мършавото му лице бе както винаги обрасло с гъста четина, погледът заядлив и лош, но момчетата не се сърдеха, защото знаеха, че боледува от стомашна язва.

— Бай Ламби — започна внимателно Коста, — как се казваше тоя дебелият човек с бели дрехи, дето мина оттук преди малко?

— Какво ти влиза на теб в работата! — сърдито измърмори бай Ламби.

— Ей тъй — питам…

— Питай тогава тоя, що духа…

Момчетата се спогледаха. Коста се позамисли, после хитро подхвърли:

— Едно писмо има при нас с погрешен адрес… Мислех си дали не е негово…

Едва сега бай Ламби погледна момчетата.

— Асен Тороманов се казва… Отскоро живее тук…