— Май че беше нещо журналист? — хитро подхвърли Коста.

— Какъв ти журналист! — отвърна сърдито бай Ламби — Има там някакво дюкянче за брошки и карфици…

— Ааа, да не грешиш нещо… Щом има дюкянче, защо не си стои в дюкянчето? Сега е работно време…

— Ти нали за тоя питаш — дето сега мина, с белите дрехи?

— За него де…

— На дюкянчето стои жена му…

— Ами кой му гледа детето?

— Какво дете?

— Ами нали има едно малко момиченце?

— Я ми се махайте от главата! — отново се разсърди бай Ламби. — Какво момиченце! Няма никакво момиченце!

— Ама, бай Ламби, сериозно те питаме! — каза учудено Коста. — Аз знам, че той има момиченце!

— Щом толкова знаеш, хващай пътя! — кресна нервният портиер и отново се наведе над стълбището.

Момчетата мълчаливо се спогледаха. Да изкопчат нещо повече от портиера им се струваше безнадеждно, но и това, което им каза, не беше малко. Значи човекът с белите дрехи ги е излъгал и за момиченцето, той няма никакво дете. Или пък бай Ламби не знае? Тримата стояха смаяни край мълчаливия портиер и не знаеха какво Да предприемат.

Пръв Пешо се досети.

— Да проверим в списъка! — каза той тихо. — Нали всяка къща има списък на хората, които живеят в нея?

Списъкът се намираше до входната врата на кооперацията, върху голямата дъсчена кутия, в която бяха заключени електромерите на всички апартаменти. Не беше много трудно да открият името на Асен Тороманов и да прочетат всичко, което бе написано за него. Той живееше на четвъртия етаж, вход номер три. Беше петдесет и три годишен, женен, по професия търговец. Освен неговото име бе вписано и името на Възкресия Тороманова, четиридесет и пет годишна, женена, съпруга на Асен Тороманов, домакиня. За апартамент номер три не беше споменато никакво друго име — нито на дете, нито на възрастен.

Трите момчета мълчаливо излязоха от кооперацията и се върнаха в портиерската стаичка на Коста. Макар да мълчаха, и тримата усилено размисляха, но мислите им до никъде не можеха да ги доведат.