— Заплетена ами! — с удоволствие възкликна Веселин. — Нали ви казвам!

— Сега ще видим, като се върне, как ще си отвори! — малко ехидно забележи Коста.

— Може жена му да отвори отвътре! — каза Пешо.

— Жена му ли? — тържествуващ възкликна Веселин — Ами нали жена му е в магазина. Нали тя продава там… брошки!

— Вярно! — съгласи се Коста. — Сега на обед ще разберем всичко!

Но до обед имаше още два часа. Тия два часа момчетата прекараха в малката квартална градинка, която се намираше точно срещу жилищните сгради. Времето изтече мъчително бавно. Разговорът им не вървеше, мислите им постоянно се връщаха към чудната история с ключа. От време на време Коста отиваше до своята портиерска стаичка, но не го свърташе там, отново се връщаше при приятелите си. Когато мина един часът, момчетата почнаха да се безпокоят. Време беше за обед, навярно ги чакаха вече по домовете им, навярно майките им отваряха прозорците, за да ги търсят по улиците. Трите момчета се притулиха още по-тясно зад люляковите храсти, но нито за миг не изпускаха из погледа си улицата.

— Знаете ли какво? — предложи Коста. — Вие вървете да обядвате, пък аз ще пазя!

Пешо и Веселин енергично отказаха. Макар времето да течеше бавно, на тях им беше интересно тук, чувствуваха се едва ли не като ловци в засада. Особено възбуден и развълнуван беше Веселин — непрекъснато някакви фантастични мисли минаваха през главата му, мяркаха му се престъпници, бандити, диверсанти. Все пак да сподели всичките си мисли той не смееше — усещаше, че другите все още се съмняват.

Най-после човекът с белите дрехи се зададе от края на улицата. Тоя път той не беше сам — редом с него вървеше слаба жена с червени боядисани коси, доста добре облечена. Макар да не беше вече млада, устните и бяха ярко начервени, също такива червени бяха обувките и лачената и чантичка. Както преди няколко часа човекът с белите дрехи носеше в ръцете си голямата пазарска чанта, тоя път доста пълна, защото краищата на няколко бели хляба се подаваха навън. Момчетата замръзнаха на местата си. — Знаете ли какво? — продума тихо Коста. — Аз ще тръгна след тях! Ще видя къде ще влязат, как ще отключат! Вие чакайте тук!