Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин видяха как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.

Изминаха пет минути, които се сториха на момчетата цяла вечност.

Най-после Коста излезе от кооперацията и бързо се запъти към тях. Още по лицето му те познаха, че се е случило нещо. Той се примъкна до гъстия листак на люляците и се отпусна на земята със зачервено лице.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Пешо.

— Стана! — отвърна загадъчно Коста, като нарочно се бавеше, за да възбуди любопитството им. — Интересна работа стана! Нашият човек се изправи пред вратата на апартамента, бръкна в джоба си, извади оттам един ключ и преспокойно си отвори!

— Видите ли? — възкликна отново Веселин. — Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!

— Може да има и два ключа от апартамента си! — каза Пешо, макар вече сам да не вярваше в това.

— Но нали каза, че няма друг ключ? — възкликна Веселин.

— Значи пак ни е излъгал!

Коста, който тайнствено мълчеше до тях, внезапно се намеси.

— Аз измислих нещо! — каза той. — Нали единият ключ на човека е у нас? Следобед, когато двамата излязат, ще се качим горе и ще проверим дали нашият ключ може да отвори вратата му!

— Екстра работа! — извика Веселин.

— Хубаво си го измислил — добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никои случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.