Пешо беше прав. Дворчето, в което седяха, принадлежеше на лицевата кооперация и беше отделено от дворчетата на съседните кооперация с високи зидани огради. Трите кооперации образуваха голяма буква П, но все пак страничните сгради бяха доста далече, за да може да падне от тях ключето.

Ами тогава защо никой не се обажда? — попита Веселин.

На това, разбира се, никой не можеше да отговоря и момчетата, увлечени в своите разговори, скоро забравиха дребната случка. Дявол знае, може да е непотребен ключ и някой чисто и просто е решил да се отърве от него. Скоро се стъмни съвсем, небето над тях загубя светлите си тонове. Някъде по горните етажи някой дрънкаше на пиано, някъде с все сила плачете бебе. Тъкмо момчетата бяха решили да си ходят, и прел тях изникна широка мъжка фигура, облечена в бели летни дрехи.

— Аха! — каза ласкаво и добродушно мъжът. — Играете ли си?

Момчетата учудено погледнаха непознатия. Беше широкоплещест, пълничък, със заплешивяла, ниско остригана глава, на дебелите му месести устни сякаш бе кацнала добронамерена приятелска усмивка, която, кой знае защо, не се стори на момчетата съвсем искрена.

— Играем си! — отвърна предпазливо Пешо.

— А отдавна ли играете? — внимателно попита мъжът.

Тоя въпрос вече определено не се хареса на момчетата. Те се спогледаха бързо, после Пешо някак наежено отвърна:

— Е не много отдавна, отскоро…

— Тъй, тъй, хубаво! — добродушно кимна мъжът. Горе—долу все един час трябва да има, нали така?

— Има! — вече съвсем неохотно отвърна Пешо.

— Тъъъй! Ами да сте намерили тук един ключ? Момчетата се спогледаха — такава значи била работата!

— Намерихме, намерихме! — почти в един глас отвърна компанията. — Падна от етажите!

Пешо ясно забележи как лицето на непознатия мъж сякаш светна от облекчение.

— Чудесно! — възкликна той вече съвсем непринудено. — У кого е?