— Пешка—а. — Пошка! Пешка… Пошка!

Пешо сърдито бръкна в джобовете си, но не се обърна. Ама пък „излагация“ — да викат по него момичетата. Гласът зад него продължи:

Пешка, Пошка, майка ти кокошка! Татко ти петел, много е дебел!

Това беше вече много. Пешо се обърна, а с него и цялата му компания. Момиченцата бяха престанали да играят и гледаха към тях, ухилени едва ли не до ушите.

— Кой вика? — попита грозно Пешо.

Мълчание. Само усмивките изчезнаха от засмените лица на децата.

— Питам ви кой вика, сополанки такива!

Тоя път гласът му бе така недвусмислено заканителен, че едно от малките момиченца веднага се обади.

— Виж горе! — и то посочи с тънкото си пръстче.

Пешо вдигна очи. На един от прозорците на партерния етаж, облегната на перваза, стоеше Юлия чувствувайки се в безопасност и далече от властта на момчетата, тя гледаше към тях с тържествуващи очи, цялата изчервена. Беше облечена в синя копринена рокличка, изобилната и къдрава руса коса свободно падаше до рамената. Макар да беше такава хубава и деликатна, момчетата сега я гледаха едва ли не с омраза. Пешо приближи няколко крачки и вдигна към нея очи.

— Защо викаш? — попита той строго, но все още сдържано.

— На пък, вика ми се!

Предизвикателният отговор в миг забърка момчето.

— Ти си… ти си… маймуна! — едва избъбри той.

— Аз пък казвам, че пък ти си маймуна!

Пешо отстъпи крачка назад. Разговорът не се развиваше добре за достойнството му.

— Като те хвана на улицата, аз добре ще те науча! — каза той мрачно, като измерваше Сърдито с поглед красивото момиченце.

— Бреее! А пък тебе като те хване татко, знаеш ли какво ще ти направи?