— Какво? — полюбопитствува презрително момчето.

— Ще те напердаши веднъж здравата — това!

— Къси му са на твоя татко ръцете, това да си знаеш!

— На твоя татко са му къси ръцете!

Пешо се взря смаян в разгневеното лице на момиченцето.

— Ама ти защо се заяждаш с мене? — попита той учудено. — Какво съм ти направил аз на тебе?

— Направил си ми!

— Нищо не съм ти направил!

— Ами защо ми каза веднъж „буржоазка“!

Пешо се замисли. Вярно, казал и бе веднъж така.

— Казах ти го, защото си буржоазка — Затова ти го казах!

Сините красиви очи на момиченцето се отвориха широко от обидата, после внезапно плувнаха в сълзи. То бе така поразено и смаяно от повторното обвинение, казано при това с такъв сериозен глас, че в миг се отдръпна назад, после разплакано подхвърли:

— Ще те обадя аз на твоята учителка, ще видиш!

— Добре! — каза злорадо Пешо. — Само че ще почакаш малко да мине ваканцията!

— Ух, какъв си лош! — кипна внезапно Юлия. Лош си, лош си!

Пешо помисли нещо да и отвърне, но зърна в миг фигура на възрастен човек, който се мярна в дъното на стаята, и побърза да се махне.

Все пак никак не му бе весело на сърцето, споменът за разплаканото момиченце му тежеше. Той изкачи бавно стълбището до третия етаж, бръкна разсеяно в джоба си за ключа и го пъхна в ключалката. За негово учудване ключът не се превъртя. Той натисна втори път, сега още по-силно, но отново не сполучи.

Каква е тая работа, да не е сбъркал етажа? Разбира се, че не е на вратата беше прикачена позната медна табелка с надпис „Кирил Андреев“. Момчето измъкна обратно ключа и внимателно го погледна. Само един поглед му беше достатъчен, за да разбере, че не държи в ръцете си своя ключ. Този наистина бе съвсем като неговия, но зъбците му бяха други и, разбира се, никак не беше чудно, че не успя да отвори вратата. Но откъде се е взел у него този чужд ключ?.