— Тате — повтори Том. Фортнем отвори вратата. В мазето беше абсолютен мрак. Протегна ръка към ключа.

— Недей. Гъбите не обичат светлината — каза Том, като че ли долавяйки намеренията на баща си.

Фортнем дръпна ръката си.

Преглътна няколко пъти. Погледна нагоре към стълбищната площадка. Там горе е Синтия. Сигурно трябва да се сбогува с нея. Пак захвана същата песен! Господи, що за глупава мисъл! Няма никакви причини за страх. Няма ли?

Да, вече няма.

— Том? — с престорено безразличие каза той. — Не знам дали съм готов или не, но аз идвам, момчето ми.

И като направи крачка към мрака, затвори вратата след себе си.