А щом е така, за чий дявол им трябват собствени ръце и крака? Ами че напълно достатъчно е да влязат в чуждото тяло, да се настанят в него и да завладеят човека. Джо е нагостил баща си с гъби. Роджър е хапнал и се е преродил. Сам е отвлякъл себе си. В един от последните си проблясъци на здрав разум, станал за миг самия той, е изпратил телеграмата, за да ни предпази от гъби по пощата. Роджър, който позвъни вечерта, вече не беше Роджър; беше вече пленник на това, което беше изял! Е, как е, Синтия, съвпада, нали?

Не, отвръща въображаемата Синтия, не съвпада, не, не, не, не…

От мазето се чу леко шумолене, тропот, шепот, Фортнем се приближи и залепи ухо на вратата.

— Том?

Никакъв отговор.

— Том, тук ли си още? Никакъв отговор. Дълго чака. Накрая чу гласът на Том:

— Да, татко.

— Вече е полунощ — рече Фортнем, с усилия удържайки вика си. — Какво правиш там?

Никакъв отговор.

— Казах…

— Грижа се за гъбите ми — каза накрая момчето, гласът му беше хладен и немощен,

— Стига, дявол да го вземе! Веднага излизай, чуваш ли!

Тишина.

— Том! Кажи, ти ли сложи гъбите в хладилника? Защо?

Отговорът дойде чак след десетина секунди.

— За мама и за теб, исках да опитате.

Сърцето му се качи до гърлото. Трябваше да поеме няколко дълбоки глътки въздух, преди да продължи.

— Том? Ти не си… Да не би случайно да си ял от гъбите? Не си, нали?

— Що за въпрос — рече Том. — Ядох. Тази вечер. Със сандвич. След вечеря. Защо?

Фортнем хвана дръжката на вратата. Сега беше негов ред да мълчи. Краката му бяха като напълнени с памук. „Просто така“ — искаше да отговори, но устните отказваха да му се подчиняват.

— Тате — мило го повика Том. — Ела при мен. — И пак след минута: — Ела да ми видиш реколтата.

Дръжката под дланта му беше станала хлъзгава от пот. Щракна резе. Фортнем дишаше тежко.