— Победата над неизвестната болест е въпрос само на време и на интелектуални усилия — ми каза началникът на района Джамид Акмолаев. — Положението на болните е сериозно, но все още не е безнадеждно. Да се надяваме, че времето ще ни стигне… Ще добавя още, че зад хората, които отиват на Ганимед, се възправя с цялата си мощ съвременната наука.

Когато лекарите минаваха през шлюза, сандъчетата със скъпата апаратура в ръцете им кой знае защо ми напомниха куфарчетата, с които лекарите от далечното минало никога не се разделяли. В тази асоциация има нещо символично. Някога лекарите също така безстрашно са тръгвали срещу чумата и холерата. Само че тогава те са били почти „невъоръжени“. Но целите им си остават все същите — битка със смъртта на Земята и в Космоса: навсякъде!

Пожелахме им успех. Един от тях, спомнил си старинно поверие, се усмихна и ни изпрати по дяволите.

Анджей сложи точка и изтри потта от челото си. Съмненията го обзеха с нова сила — правилно ли бе да въвежда нотка на ободряващ оптимизъм? Може би трябваше да спомене за лицата на болните?

Прилоша му само като си представи как изглеждаха те… Не, не, засега не бива да се говори за това! Всичко ще свърши добре. В края на краищата какво е една болест, та макар и неизвестна, макар и космическа, в епохата, когато човекът вече е в състояние да управлява наследствеността и се готви за полет към другите звезди?

Два часа по-късно лекарите кацнаха на Ганимед. След още час и половина на Земята бе изпратен нов репортаж на Анджей Волчек.

Трудно ми е да намеря думи. Тежко ми е да пиша, затова ще бъда протоколно кратък.

В 13,40 по независимо време ракетата с лекарите достигна повърхността на Ганимед. В 13,58 те вече бяха влезли през шлюза в станцията. Наблюдавахме ги през стереокомуникатора. С маски, с ръкавици, с напълно изолирани престилки те се наведоха над болните.