Той излезе от стереокабината. Въртенето на станцията създаваше привичното усещане за тежест, подковообразният коридор без прозорци приличаше на подземен тунел. По пода, може би за пръв път откакто съществуваше базата, се търкаляха хартийки; Анджей машинално отбеляза мислено тази красноречива подробност. Трябваше отново да събира информация. Въпреки личните си задръжки — трябва. Цяла мъка е да получиш информация от хора, които не са на себе си, заети са със спасителна работа или, нещо още по-лошо, самозаблуждават се, че вършат това, защото само така могат да заглушат чувството си за вина пред онези, които чакат помощ от тях, а те не са в състояние да им я окажат. Разбира се, те се дразнят от сновящия насам-натам репортьор. Но най-силно, като същински зъбобол ги измъчва мисълта, че с появата на журналиста те са изпаднали в незавидното положение да бъдат непрекъснато наблюдавани от зоркото око на обществеността в момент, когато това им се иска по-малко от всякога. Ако зависеше от тях, те биха залостили всички врати, не биха позволили да бъде написан нито ред! От психологична гледна точка не бе трудно да ги разбере човек.

Анджей бе свикнал с всичко това, но дори и той все отлагаше момента, когато ще трябва да престъпи прага на кабинета на началника на района.

Не му даваше покой смътното чувство за неудобство. Там загиват хора, а той описва как загиват. Но той е длъжен, именно длъжен да пише… Съществува един отвратителен за дадения момент и място израз: „Сензационен репортаж“. Да, но както и да го извърташ, фактът, че той се бе оказал свидетел на нещастието, лично за него като репортьор бе наистина сполука.

Нямаше да е зле, ако светът бе мъничко по-прост…

От тези мисли го откъсна появата на санитарния инспектор, който се изтърколи като топка някъде от дъното на коридора и замря при вида на журналиста.

— А, вие ли сте… — погледът на изпъкналите му очи се спря върху Анджей. — Тъкмо ми трябвате. Спомних си, че искахте да ме питате нещо.