В онзи ден Уолтър Грип бе тъй изненадан, че се втурна в един магазин за деликатеси, мина оттатък тезгяха и си поръча троен сандвич с телешко.

— Един момент! — извика с кърпа на ръката.

Измъкна месо и опечен предния ден хляб, избърса една маса, покани сам себе си да седне и започна да нагъва, докато не му се наложи да потърси магазинче и да си поръча сода. Продавачът, някой си Уолтър Грип, бе изумително вежлив и моментално му приготви напитката!

Натъпка джобовете си с пари — с всички, които успя да открие. Напълни едно детско камионче с десетдоларови банкноти и се затича презглава през градчето. Стигна предградията и изведнъж си даде сметка колко глупашки се държи. Не му трябваха пари. Откара банкнотите там, където ги бе намерил, извади от портфейла си един долар за сандвичите и го пусна в касата на деликатесния магазин, като прибави и двадесет и пет цента бакшиш.

Вечерта се наслади на гореща турска баня, сочно филе с гарнитура от изтънчени гъби, вносно сухо шери и ягоди във вино. Подбра си нов син спортен костюм и хубава сива мека шапка, която се крепеше странно на мършавата му глава. Пусна монета в джубокса и той засвири „Моята стара банда“. Пусна петачета в двадесет апарата из целия град. Пустите улици и нощта се изпълниха с тъжните звуци на „Моята стара банда“, а той вървеше, висок, слаб и самичък, пъхнал студените си ръце в джобовете, и потропваше с новите си обувки.

Но това бе миналата седмица. Спеше в една хубава къща на Марс Авеню, ставаше сутрин в девет, къпеше се и излизаше, без да бърза, в търсене на яйца и шунка. Всяка сутрин замразяваше купища месо, зеленчуци и лимонов пай, достатъчни да го изхранят цели десет години, докато ракетите се върнат от Земята — ако изобщо се върнат.