А тази вечер се шляеше и гледаше восъчните жени, розови и прекрасни зад разноцветните витрини на магазините. За първи път усети колко мъртъв е градът. Отпи от чашата бира и тихо захлипа.

— Защо… защо съм самичък.

Влезе в кино „Елит“ да си пусне филм и да се разсее от чувството за изолация. Салонът бе пуст като гробница със сиви и черни призраци, пълзящи по огромния екран. Потрепери и побърза да напусне това обитавано от привидения място.

Бе решил да се прибира у дома и крачеше, почти тичаше по средата на една странична уличка, когато чу телефона.

Заслуша се.

„В нечий дом звъни телефон“.

Продължи забързано напред.

„Някой би трябвало да вдигне“ — помисли си.

Седна разсеяно на тротоара, за да извади камъче от обувката си.

— Някой! — викна той и скочи. — Аз! Мили Боже, какво ми става!

Разсмя се гръмогласно. Завъртя се. Коя бе къщата? Онази!

Втурна се през градината, прелетя през стъпалата, влетя в къщата и се озова в тъмния хол.

Вдигна рязко слушалката.

— Ало! — извика.

Бзззззззз.

— Ало, ало!

Бяха затворили.

— Ало! — изкрещя той и удари телефона. — Безмозъчен идиот! — викна на себе си. — Седиш на онзи тротоар, глупак нещастен! Ах ти, проклет непоправим глупак!

Стисна телефона.

— Хайде, звънни отново! Хайде!

И през ум не му бе минавало, че може да има и други останали на Марс. През цялата седмица не бе видял жива душа. И бе решил, че всички градчета са опустели като това.

А сега се взираше в ужасния черен апарат и трепереше. Телефонната мрежа свързваше всички населени места на планетата. От кое от трийсетте градчета бе дошло обаждането?

Не знаеше.

Чакаше. Отиде до непознатата кухня, размрази малко боровинки и ги изяде безрадостно.

— Никой не е звънял — промърмори. — Сигурно е паднал някой стълб и телефонът е звъннал сам.