Дваж в годината бакалинът оставяше пред вратата лъскави стоманени кутии с жълти лъвове, а в тях имаше всичко — от храна за птици до бисквити със сметана, а после безшумно хлътваше в храсталаците, които стигаха до самите стени. Случвало се е тъй да лежи там храната поне седмица, слънце да я грее, луна да я охлажда, докато в едно прекрасно утро кутиите изчезнат.

Цял живот Старицата правеше само това — тя чакаше. И чакаше, както се казва, на пръсти — с едното око спи, с другото е будна.

Тъй че когато на седмия августовски ден на деветдесет и първата й годишнина от гората се показа загорял момък и спря пред вратата, нищо не я изненада. Беше в бял костюм като снега, който напролет шумно се откъсва от водостоците и пада на кълбета върху спящата земя. И не с карета дойде, пеша мина дългия път, но одеждата му остана чиста. Не се опираше на тояга и крачеше гологлав, чист и спретнат. И най-важното — но носеше нищо, освен малка стъкленица със светлозелена течност.

Юношата не докосна вратата, а обходи дома, за да го усети Старицата.

— Въх! — изтръпна Старицата, задрямала с пшеничена питка в уста. — Ти си, знам те! И как си се докарал този път знам!

— Как?

— Като юноша. С розово лице като петлето на динята. Но си нямаш сянка. Кажи де, защо си нямаш сянка?

— Плашат се хората от сянката, затуй моята си я оставих в гората.

— Не гледам, пък всичко виждам…

— Прекрасно! — рече момъкът с възхищение. — Каква дарба…

— Мойта дарба е да те държа на другата страна на вратата.

— Нищо не ми струва да се справя — отвърна момъкът, едва помръдвайки устни, но тя го чу.

— Ще изгубиш, ще изгубиш!

— Пък аз обичам да печеля. Нищо де, само ще оставя тая стъкленица на перваза.

И през стените се долавяше колко бързо бие сърцето й.

— Чакай, чакай. А какво има в нея? Имам право да знам какво оставят на перваза ми.