— Добре — рече момъкът.

— Казвай де!

— В тази стъкленица са първата нощ и първият ден, когато навърши осемнайсет години.

— Какво?

— Нали ме чу.

— Нощта и деня, когато… когато направих осемнайсет?

— Точно така.

— В стъкленицата?

Той вдигна високо стъкленицата, окръглена с фигурата на млада жена. В нея припламваха всички багри на околния свят и горяха в зелено, като онова в очите на тигъра.

— Не ти вярвам! — изпищя Старицата.

— Ще го оставя и ще си ида — рече момъкът. — Пък ти опитай без мен да пийнеш чаена лъжичка от зелените сънища вътре. И ще видиш.

— Отрова е!

— Не е отрова.

— Закълни се в майка си.

— Нямам майка.

— В какво можеш да се закълнеш?

— В себе си.

— Да си подам крака навън — това искаш ти.

— Тъй ще се изправиш от мъртвите.

— Че аз не съм мъртва!

Момъкът се усмихна.

— Нима не си?

— Чакай. Чакай да питам себе си. Умряла ли си? И живяла ли си ти изобщо?

— Деня и нощта, когато стана на осемнайсет — рече момъкът. — Помисли си само!

— Беше толкова отдавна.

Сякаш плъх пробяга край прозореца, закован като капак на ковчег.

— Изпий го и всичко ще се върне.

Момъкът пак вдигна стъкленицата и я обърна така, че слънцето да прободе еликсира и той засия като сок, изцеден от хиляди зелени треволяци. И да се дивиш, че гори като зелено слънце, и да се дивиш, че кипи като бурливо море.

— Това беше най-хубавият ден в твоя живот.

— Най-хубавият — промърмори тя зад своите барикади.

— Като градинска ябълка беше. Готова да изпиеш радостите на живота. Една глътка — и ще го усетиш. Защо не опиташ, а?