— Гледай ти. Скрил сте нари? — запита бързо Кортейо.

— Да. Напълно достатъчно да ми осигурят спокойствие.

— Къде е мястото?

— Нима си въобразявате, че ще ви го кажа?

— Добре де! Дръжте си плячката! Но бъдете и убеден, че ще действам спрямо вас така, както вие се отнасяте към мен.

Ландола бавно кимна.

— Навярно ще благоволите да кажете какво имате предвид? — подпита.

— Игнорирам всякакви съображения и ви искам равносметка — прогърмя нотариусът със зачервено лице.

— За какво?

— Че дон Фернандо е още жив.

— Докажете първо, че действително е жив.

— Моята племенница ми писа. — Ландола промени цвета си.

— Ако навремето той не умря, то стана само пожелание на вашия брат.

— И каза ли ви защо се налага дон Фернандо да изчезне?

— Да. За да направи място на Алфонсо.

— В такъв случай трябва и да ви е изяснил по каква причина не иска графът да умре.

— Нито сричка. Но аз сам се досетих. Знаете ли, че сеньорита Хосефа беше влюбена в Алфонсо? Тя си бе наумила да става графиня де Родриганда. Успееше ли, нямаше да има нужда да се смущава «твърдия покой» на графа. Дон Алфонсо обаче не искаше да знае за нея…

— Аз също. Ха, онова бостанско плашило и графиня Родриганда!

— Може да имате право. Но Хосефа и нейният баща побесняха. Вие и Алфонсо имахте всичко, те — нищо. Искаха да разполагат с мексиканските имения на фамилията.

— И това и сториха. От приходите на отвъд океанските имоти не съм получил и едно песо.

— Но и не сте искал?

— О, напротив, ала някой вслушваше ли се.

— При това положение ми е понятно защо брат ви не се интересуваше от стария граф. Да не бяхте го оставил да се наслаждава спокойно на благата, щеше да се наложи да отида пак да прибера графа. Във всички случаи тогава с вас и Алфонсо щеше да е свършено.