— Естествено!

— Наистина ли? — запита Ландола, мятайки изпитателен поглед към лицето на Кортейо.

— Не е налице вече нищо. Аз сдържах своята дума.

— Било е много почтено, но също така и твърде глупаво от ваша страна — подигра се Ландола, явно облекчен от уверението на Кортейо. — Все пак тези неща биха могли да ви послужат като улики срещу мен.

Кортейо се изхили.

— Нарекохте ме глупав? Погрижете се за вашето собствено късогледство! Тези неща същевременно биха служили и като улика срещу мен.

— Да, нали показват, че съм изпълнявал заповедите ви. И сега сигурно си мислите, че аз също съм унищожил моите? Много се лъжете. Всички са си още налице.

— Тогава вие сте един вероломник, един лъжец. Само че тая кореспонденция ще бъде опасна и за самия вас.

— Охо! Кой може да докаже, че наистина съм се подчинявал на вашите заповеди?

— Аз! Ще разкрия, че сте морският разбойник Грандприз.

— А начинанието произлезе от вас. Корабът принадлежеше на вас. Вие авансирахте парите, заради което получавахте половината печалба.

— Половината? О, убеден съм, че страшно много сте ме мамил.

Ландола отново почна да се хили.

— Тук май действително сте прав, многоуважаеми Гаспарино. От само себе си се подразбира, че прибирах деветдесет процента от приходите.

— Деветдесет…процента! — провикна се ядно Кортейо.

— Да. Вие си седяхте вкъщи и чакахте да ви капнат парите.

Ето защо получавахте една десета. Беше достатъчно, защото тя възлизаше на цяло състояние. Останалото обаче принадлежеше на нас.

— Проклятие! Девет пъти повече от мен. Трябва да са били милиони. Какво пиравихте с тези суми?

— Преживявах, гуляех, пошравах.

— Demonio! Ама че загубен тип сте бил!

— Загубен? Как ли не! Когато човек днес не знае дали утре няма да увисне на въжето, наслаждава се на настоящия миг. Но ако съзнанието, че не всичко е профукано, ви действа благотворно, искрено признавам, че на едно много потайно местенце си имам спестовна каса.