— Може би все пак е по-добре по старому?

Погледнах жена си с упрек. Вместо да се радва на прогреса, и то какъв прогрес…

— Изключено! — заяви Льова радостно. — Всяко научно постижение рано или късно навлиза в живота. Всяко. Настъпването на новата ера е неизбежно!

Часовникът удари полунощ. Льова вдигна ръка. Аз неволно се изправих. От този миг започна да работи Спестовната каса за време!

Ние се чукнахме в тържествено мълчание. Ръката на жена ми трепереше. Настъпваше нова епоха. При последното биене на часовника нашият котарак се протегна на дивана и сладко се прозя. Горкият, той сънуваше, без дори да подозира за великото събитие.

Утрото се оказа най-обикновено — мъгливо и мрачно. Побързах да погледна през прозореца. Бързат хора, коли — както обикновено. Под разтревожения поглед на жена ми закусих надве-натри и изскочих на улицата.

Автобусът беше празен и аз заех чудесно местенце за наблюдение. Само че, изглежда, нямаше какво да наблюдавам. Пътувам вече пет минути, десет минути, а нищо не се случва нито в автобуса, нито извън него. Жалко! Наместих се по-удобно и извадих вестника си. Тъкмо го разгръщам, изведнъж нещо се блъсна в ръцете ми и на коленете ми изневиделица се появи някакъв старец!

— Извинете! — каза той. — Но вие… ми заехте мястото.

— А… а… вие… — прошепнах аз.

— Искате ли валидол? — разтревожи се старецът, като слизаше от коленете ми. — Би трябвало да ви предупредят, че ще отсъствувам за малко…

— Вие… вие сте се възползували?

— Ами естествено. Времето трябва да се пести, знаете ли, особено при моята възраст. Нищо, нищо, Не ставайте. Аз ще се настаня до вас.

Всички в автобуса ни гледаха. За щастие бяхме стигнали вече моята спирка.